Астрология на съдбата

откъс

Въведение

„Предопределеното е господар на боговете и теб самия.“
Еврипид

Казват, че някога отдавна в Исфахан живял един млад човек, който прекарвал дните си като слуга на богат търговец.
В едно прекрасно утро младият човек отишъл на пазара – безгрижен и с кесия подрънкващи монети от хазната на търговеца, за да купи месо, плодове и вино. Там той видял Смъртта, която му помахала, като че ли искала да го заговори. Ужасèн, младият мъж обърнал коня си и побягнал по пътя, който водел към Самара. По здрач, мръсен и изтощен, той се добрал до тамошния хан, и с парите на търговеца си наел стая и рухнал на леглото със смесица от умора и облекчение, защото му се струвало, че е надхитрил Смъртта. Но по среднощ някой потропал на вратата. На прага стояла Смъртта, усмихвайки се дружелюбно.
– Как така си тук? – попитал младият човек, пребледнял и треперещ. – Нали тази сутрин те видях на пазара в Исфахан?
А Смъртта отговорила:
– Дойдох да те взема, както е написано. Когато те видях на пазара тази сутрин в Исфахан, се опитах да ти кажа, че с теб имам назначена среща тази нощ в Самара. Но ти не ми позволи да говоря и избяга.

Това е една кратка, приятна приказка, в която човек може да открие много теми. Но в тези измамно прости редове със сигурност е вложена идея за съдбата: за нейната неотменимост и все пак, парадоксално, за зависимостта на сбъдването ù от волята на човека. Тази приказка, поради своята привидна противоречивост, подтиква към всевъзможни философски и метафизични размисли – от този тип, с който разумните хора не се занимават. Например, ако слугата беше останал и говорил със Смъртта, щеше ли все пак да умре в Самара? Ами ако беше тръгнал по друг път? Можеше ли да отиде другаде? Ако не, тогава каква сила – вътрешна или външна, го е насочила към определеното място? Какво щеше да се случи, ако той – както рицарят на Бергман от „Седмият печат“* – беше предизвикал Смъртта? Или, накратко казано, имаме тази странна загадка, към която на изток винаги се отнасят тъй уважително, а на запад упорито свеждат до или-или – черно-бял избор: дали сме подвластни на съдбата или свободни?
Открих, че думата съдба често е оскърбителна за много хора в този просветен двадесети век. Най-малкото поне Смъртта е отделена от първоначалното си единство със съдбата и е трансформирана по-скоро в медицински, отколкото в метафизичен феномен. Но невинаги е било така. Гърците са наричали съдбата Мойра и от най-ранни времена са я смятали за демон на участта и смъртта – велика сила, по-стара и от най-древните богове. Гръцката философия може да каже много неща за съдбата, които ще разгледаме по-нататък.
Но в наши дни споменаването на съдбата предполага загуба на контрол, чувство на безсилие, безпомощност и унижение. Когато Кромуел казва пред своя парламент, че не трябва да се говори за съдбата, той изказва на глас едно чувство, което оттогава насища нашия социален и религиозен мироглед. Историята на философията е дълбоко свързана с въпросите за съдбата и свободата на човека; и все пак съвременни философи като Бъртранд Ръсел разглеждат „фатализма“ и неговите неизбежни рожби – мантическите или прорицателските изкуства – като своего рода зараза, наложена от Питагор и Платон върху чистата рационална мисъл – петно, което е обезцветило иначе блестящата тъкан на класическата гръцка мисъл. Където става дума за съдбата, неминуемо се прави връзка и с астрологията, защото схващането за Мойра произтича от представата за подреден и взаимосвързан космос; именно астрологията в частност e отричана от съвременното философско учение, въведено от Ръсел. По думите на професор Гилберт Мъри, „Астрологията покълва в елинистичното мислене, както нова болест прониква сред населението на изолиран остров.“ Ръсел цитира този пасаж в своята „История на западната философия“, допълвайки го със своя мисъл:

„Болшинството дори от най-добрите философи споделят упованието си на астрологията. Тя предполага – поради схващането, че бъдещето е предсказуемо – вяра в неизбежността или съдбата.“

Християнската теология също счита темата за съдбата за голям проблем. Отричането на Мойра или Heimarmene**, както понякога я наричат в ранните астрологически текстове, е популярна тема за християнството в продължение на много векове; и не е нужно човек да е изключително умен, за да разбере, че отрицанието на християнството се базира на нещо по-недоловимо от аргумента, че съдбата е езическо понятие. Макар и средновековните християнски мислители от Боеций до Данте да признават езическата традиция на богинята на съдбата, редом с всесилието на светата Троица, Реформацията донася със себе си убеждението, че самата идея за съществуването на такава фигура е обида за върховенството на Бог. Бог понякога си служи със милост, която обезсилва небесните влияния, разсъждава Калвин с надежда, и хората често се претворяват наново чрез преобръщане на вярата си. Точно както се отрича от култа към Дева Мария, Реформацията също се избавя от останалите мистични женски сили в космоса. Както ни призовава Кромуел, от XVII век не се говори за съдбата.
Теологичният аргумент, заместил древната богиня, който битува и до днес, е схващането за божието провидение. Дори мрачните Калвинови чеда биха се възпротивили, ако някой нарече съдба предопределеното избавление на избраните, в което вярват те. Онези с по-научен уклон прибягват до понятието „природен закон“; но иронията е в това, че Мойра, описвана чрез мисълта на Анаксимандър и „по-научната“ Йонийска школа на гръцката философия, предпочитана от Ръсел пред лековерните и мистични платонисти, не е нищо повече или по-малко от естествен закон, издигнат до статуса на божество.

„Наистина Мойра е морална сила; но никой не си е въобразявал, че е изключително доброжелателна или че има отношение към тесногръдите интереси и желания на човечеството. И още – най-важното, не ù се приписват преднамереност, цел и замисъл – те принадлежат на човека и на боговете в човешки облик. Мойра е сляпата, обективна сила, която предоставя на низшите им стремежи и желания свобода на действие в рамките на техните сфери на влияние, но им отвръща с отмъщение, когато нарушат нейните граници… Тя е символ, който заявява една истина за нагласата на Природата, към което не прибавя нищо, освен че нагласата е същевременно нужна и справедлива.“

Анаксимандър и неговите последователи представят вселената като едно цяло, разделено на дялове или сфери на влияние. Самото понятие Мойра означава част или дял. Отначало вселената е първична и еднородна маса; при образуването на четирите елемента те получават своите „пайове“ не от богинята в човешки облик, а от вечното движение в космоса, считано за не по-малко божествено. Но тълкуването на естествените закони с намесата на Божественото не устройва днешната ни гледна точка. И когато разглеждаме други аспекти на природните закони като наследствеността и филогенезата на заболяванията, едва ли сме склонни да приемем, че тези процеси имат нещо общо със съдбата.
В някои среди дори е станало приемливо да се говори за карма, докато думата съдба се отбягва. Изглежда, че карма е по-приятен термин, защото загатва за последователност от причина и следствие, и придава известна важност на индивидуалния избор в дадено прераждане. Докато съдбата, от друга страна, според всеобщото схващане изглежда случайна и изобщо неподвластна на личния избор. Но философското разбиране за съдбата никога не е било такова – дори не и през очите на стоиците, които – както сочи името им – са дълбоко убедени в липсата на свобода в космоса. Стоицизмът, като най-фаталистичната от всички философии, признава съдбата като принцип от причина и следствие; той просто твърди, че хората по правило сме прекалено слепи и глупави, за да видим резултатите, заложени в нашите действия. Съгласно индийската формулировка човек посява семето си и не обръща внимание на неговия растеж. То покълва, накрая узрява и всеки сам трябва да яде плода от собствената си нива. Това е законът на кармата. Той не се различава от Хеймармене, както е описано красноречиво по-долу от професор Мъри:

„Хеймармене, по удивителната си прилика със Зено (основоположника на стоицизма), е като фина нишка, прокарана през цялото съществувание – светът, трябва да припомним, за стоиците е нещо живо – като невидимата нишка на живота, предавана по наследство от поколение на поколение въплътени същества, която поддържа вида им жив; тя залага причини вечно, както в неизмеримо малкото, така и в безкрайното… и е доста трудно да я разграничим от Проноя или Провидението, което е божие дело или действително самата същност на Бог.“

Не е трудно само да отличиш Съдбата от Провидението – също толкова мъчно е да я разграничиш от кармата и от природния закон. Ситуацията непреодолимо прилича на употребата на думи като „съвкупление“, „блудство“ и „сношение“, за да се избегне споменаването на еди-какво си…

2.
Съдбата и Плутон

„Хадес, богът на смъртта, претегля
делата на човека, когато умре,
богът на смъртта Хадес не ще забрави
делата на кръвта и родовия дълг.“
Есхил

Ако искаме да подходим към астрологическите символи чрез усилване с други образи, а не чрез конкретни дефиниции, то сега е моментът да разгледаме мита за Хадес-Плутон и темата за управителите на подземното царство. Гръцкият господар на подземния свят първоначално е известен като Хадес. Името Плутон, което означава „богатства“, е използвано по-късно от римляните като показателно наименование. Джеймс Хилман разяснява тази промяна на имената:

„Особено важно е да разпознаем Плутон в нашите евфемистични препратки към несъзнаваното като източник на цялостност, съкровищница на изобилни богатства, източник не на вечни мъки, а място, което, умилостивено уместно, предлага огромно изобилие. Евфемизмът е способ за прикриване на безпокойството. В древността Плутон („богатството“) се използва като евфемистично понятие, скриващо страховитите дълбини на Хадес.“

В почти същия дух Ериниите – ужасните отмъстителки на Майката, са наричани Евмениди – „милите дами“.
Ние, астролозите, също използваме евфемизми. „Трансформация“ е звучна дума, която излъчва духовност и дълбоко психично предназначение и вдъхва кураж на клиента, комуто предстои транзит или прогресия с участието на Плутон. Но, за съжаление, това е думата, която обичаме да използваме, когато значението на една планета е неясно или просто интелектуално, или когато опитът, предизвестен в хороскопа, предвещава криза и страдание за клиента. Никак не е лесно да гледаш как друг човек претърпява необходимото страдание. От една страна, нашето съчувствие крещи, мъката не бива да е неизбежна, защото чувствените ни ценности често не съответстват на безжалостните закони на Плутон. От друга, виждаме себе си отразени в зараждащия се срив или загуба на човека насреща. С Плутон е особено трудно да се работи, ако индивидът не вярва донякъде в съдбата; но как да ù се довери, ако не е прекарал известно време в отчаяние, мрак, гняв и безсилие и не е открил какво поддържа живота, когато егото вече не може да прави обичайния си избори? Никога не съм откривала нещо весело или забавно за транзитите и прогресиите на Плутон, без значение колко надълбоко познава психологията клиентът. Прозрението не може да спести страданието, макар и да е възможно да предотврати сляпата болка. Очевидно много зависи от дълбочината на личността, а също от състоянието на Плутон в рождения хороскоп. Ако няма прозрение, транзитът или прогресията може да преминат без прекалено много шум, регистриран в съзнанието, ако човек е достатъчно тъп. Често се наблюдава силно освобождаване на енергия, съпровождащо движенията на Плутон: неща, които са оставали дълго в латентно състояние или са отмрели по-рано в живота си, сега се съживяват и избухват. Често именно страстите формират това изригване и подобно освобождаване на живот може да е изключително творческо. Но този тип опитност, въпреки ретроспективната си стойност, нерядко е болезнен, разочароващ, объркващ, дезориентиращ и плашещ и рядко преминава без някаква жертва или загуба – волна или неволна, или без някакъв сблъсък с най-жестокото и „несправедливото“ в живота. Дори храбрите Скорпионови хора, които са под управлението на Плутон и следователно имат някаква вродена представа за богинята Неизбежност и за непредотвратимостта на началата и завършеците, изградени върху останките на разчлененото минало, не са имунизирани срещу естествения страх на егото от непреодолимото, което не се поддава на умиротворяване от волята или разума. Смъртта и страстта оставят неотменими промени след себе си – независимо дали на физическо или психическо ниво, и това, което е умряло, не може да се върне отново.

„Понякога може да изглежда, че декретите на съдбата отреждат някакви ползи на хората; но от съвкупността от нейните функции не може да има съмнение, че характерът ù не е положителен, а отрицателен. Тя поставя граница, която определя продължителността, катастрофа, която ограничава просперитета, смърт, прекъсваща живота. Бедствие, прекратяване, ограничение – всички форми на „дотук и не по-нататък“ са един вид смърт. А кончината самà по себе си е основното значение на съдбата. Всеки път, когато се споменава името на Мойра, първата мисъл на човека е за смъртта и именно в неизбежността на смъртта се корени представата за Мойра.“

Макар и да е възможно човекът да знае, че животът ще се завърне отново, подсилен в нова форма – по-богат и по-витален, все пак нещото, което е достигнало определения си край, умира окончателно и никога няма да се върне към живота. Мъка, страх и дълбока скръб често съпровождат тези смъртни случаи и каквато и „част“ от нас да преминава през такъв преход, ние го преживяваме отвътре с цялото си аз, ако изобщо го осъзнаваме, идентифицирайки се с него и неговото страдание: неизбежен придружител на всяка дълбока промяна в психиката. Разумът говори насърчително за трансформация и обновление, но все пак се питаме: ами ако няма обновление? Как да вярвам с надежда в нещо, което не виждам и не разбирам? Какво направих, за да си спечеля такава съдба: къде е моята вина? Ами ако пустотата просто продължава до безкрай? Всяко преживяване на дълбока депресия носи със себе си твърдото усещане, че нищо никога няма да се промени. Следователно може да е уместно, наред с обнадеждаващите перспективи за бъдещ потенциал, присъщ на движенията на Плутон, да разпознаем и знака за посвещение в неизбежното и необходимостта от истинско преклонение пред депресията и отчаянието. Емпатията и уважението към нечий процес на отмиране – буквално или метафорично, са необходимост при Плутон, макар и обикновено да не е силната страна на по-Урановия астрологически съветник. Смъртта предизвиква неудобство у всички; дори сред практикуващите медицинска професия – да уведомиш някого или близките му за надвисналата смърт е трудна работа и не е изненадващо, че много лекари не могат да се справят с подобно предизвикателство. Същото е вярно по-малко и на вътрешно равнище, тъй като възприятието на вътрешна смърт докосва собствените страхове.
Митът гласи, че Хадес е господар на дълбините, бог на невидимото. Той е брат на Зевс, затова стои наравно с небесния владетел. Той е мрачният, но еднакво могъщ близнак на всемилостивия небесен отец. Всъщност Хадес има по-висок статус, защото законът му е неотменим, докато повелите на Зевс подлежат на възражение. На Хадес не са присъдени храмове или светилища за поклонение; човек просто разбира, че смъртта е навсякъде и всяко живо същество съдържа в тленното си тяло свой собствен олтар, свое неизбежно семе на смъртта, който се ражда едновременно с физическия живот. Хадес е невидим за хората от горния свят, понеже носи шлем, който го скрива от погледа им. Това е скритата връзка, тайната съдба, „светът отвътре на даденото“. Не можем да възприемем Хадес, но той е навсякъде по всяко време, присъщ на началото на всяка мисъл, чувство, вдъхновение, връзка или творчески акт, като негов предопределен и неизбежен край…

3.
Плутон и астрологията

„Природата обича да се крие.“
Хераклит

Сега бих искала да разгледам по-внимателно Плутон в хороскопа. Някъде в рождената карта се намира входът към Голямото място долу, „в горичка от черни тополи край океанското течение“. Под една или друга форма, всеки от нас е срещал – или пък му предстои – женския образ на възмездяващата съдба, която наказва високомерието и поправя семейния грях. Плутон се движи много бавно през зодиака, като са му нужни 248 години, за да завърши обиколката си. Тъй като толкова много хора са родени с Плутон в даден знак, той ще наложи отпечатък върху цяло едно поколение с определени натрапчиви импулси, характерни обсесии и форма на отплата.
За поколенията е трудно е да се говори по друг начин, освен чрез обобщения, тъй като някои личности въплъщават zeitgeist-а или духа на времето, докато сякаш изобщо не го изразяват. Още по-трудно е да разглеждам подробно чрез живи примери поколенческите теми на Плутон, понеже никога не съм срещала на живо някой с Плутон в Овен, Телец, Скорпион (поне не досега), Стрелец, Козирог, Водолей или Риби. Непосредственият ми опит се ограничава до хората с Плутон в Близнаци, Рак, Лъв, Дева и Везни; а към момента, в който пиша, онези от тях с Плутон в Дева и Везни още не са достигнали зрялост и не са проявили напълно потенциала на планетното разположение. Изброените знаци дори не са и половината от зодиака. Мога само да се опитам да доловя начините, по които дадена група е привързана към някаква кауза, откликва по сходен начин на външни и вътрешни предизвикателства и натиск, изразява едни и същи дълбоко заложени потребности и възгледи, чрез наблюдение на културните тенденции, капризи и обичаи, и най-важното – на колективната съдба, която такава група трябва да осъществи. Не бих искала да го правя само теоретично и затова ще се огранича с наблюдението върху онези групи, с които имам най-голям опит. Едва ли е случайно – не повече от всяко астрологическо съвпадение, че поколението, родено с Плутон в Рак, обхващащо годините между 1914 и 1939, е преминало през две войни и пълното разрушаване и преобразуване на всичко, означаващо дом, нация, семейство и род. С тази група се слага край на свещената неприкосновеност на семейството и родината като оправдание за всичко. Те са хората, чиито деца се оказаха извън обществото и станаха бегълци, и които изстрадаха превръщането на семейната среда в първичен закон. Може би вманиаченото надценяване или идеализиране е това, което отчасти представлява високомерието и предизвиква гнева на обитателите на Голямото място долу. Да предложиш нещо като сляпо подчинение – било то семейство, нация или дори връзка „в името на децата“, е форма на излишък. Както пише Джон Купър Поуис, „дяволът е всеки Бог, който започва да изисква подчинение“.
Със сигурност съм виждала тази интензивна и сляпа отдаденост на семейството и страната много често сред хората с Плутон в Рак, както и трагичното объркване и разочарование, когато семейства и държави се разпадат през очите им. Сякаш тази група е белязана като бойното поле, където старите ценности и етика са изгорени в пречистващия огън, освобождавайки общността от прекомерната слепота и неосъзнатост на семейството и корените. Значението на наследството, рода и дълга към нацията за тези хора е нещо, което родените по-късно може би никога няма да разберат, защото тези ценности принадлежат на поколение, изстрадало много и преобразено чрез разрушение. Ако има такова нещо като урок, който да усвоим, той е за опасностите да тълкуваме нашите мании на конкретно ниво. Но съм по-склонна да го възприемам не като урок, а като необходима съдба, за да може нещо да се освободи или задълбочи в общността: мост, по който да върви следващото поколение. Каквото и да означава „дом“, „семейство“ или „нация“, хората с Плутон в Рак са били заставени от събитията на своето време или да разбират тези понятия по различен и по-дълбок начин, или да живеят, разяждани от горчивина и копнеж по миналото, което никога не може да съществува отново.
Не е случайно и че поколението, родено с Плутон в Лъв – така нареченото „аз“-поколение, обхващащо годините между 1939 и 1958 – превърна в бог индивидуализма и правото на себеизява и самоопределение, израствайки в свят, в който политическите идеологии се налагат върху общността и колектива, вместо върху личността. В този свят технологията се усъвършенства дотам, че индивидуалните дарби се считат за излишни, понеже компютърът може да се справи по-добре; а свиващата се световна икономика и изчезващите ресурси на планетата правят средствата и начините за себеизява недостъпни за мнозина. През жизнения път на хората с Плутон в Лъв половината нации в света са възприели форма на социализъм или комунизъм, която безпощадно потиска лъвското убеждение за светостта на индивидуалните различия и личностната стойност.
Поколенията също имат съдби, страдат от високомерие и прекомерна привързаност, насилвани са по необходимост и компенсирани с вечно разочаровани желания; те служат като пример за нас, останалите, относно законите на предопределеността и смъртността. Вярвам, че Плутон представлява сила както в колективната, така и в индивидуалната психика: безпристрастен ред, Мойра, която вечно ни напомня за границите на природата, престъпвани от нас на собствен риск. Уран и Нептун също са велики колективни демони, динамични „богове“ в тялото на общността, които дават живот на множество нови идеи и религиозни вярвания. За мен Плутон е символът на Мойра в човешката душа. Той озвучава ритъма на повтарящите се исторически цикли и ознаменува края на влиянието на даден знак: завършека на глава, започнала преди 248 години. Той бележи предопределения край, пришествието на съдбата…

9.
Съдба и синхроничност

„Някой си господин Дешан, като младо момче в Орлеан, веднъж е почерпен с парче сливов пудинг от мосю дьо Фортжибу. Десет години по-късно той открива друг пудинг със сливи в ресторант в Париж и пита дали може да си вземе парче. Оказва се обаче, че сладкишът вече е поръчан от мосю дьо Фортжибу. Много години по-късно г-н Дешан е поканен да похапне сливов пудинг като специална рядкост. Докато го консумира, той отбеляза, че единственото нещо, което липсва, е мосю дьо Фортжибу. В този момент вратата се отваря и влиза стар, престарял мъж, който явно е дезориентиран: мосю дьо Фортжибу, който се е сдобил със сбъркан адрес и нахлува на партито по погрешка.“

Изминахме значително разстояние в нашето изследване на съдбата и оставихме зад гърба си древния свят – или поне така изглежда. В писанията на Юнг ще намерим нова дума за съдбата и нова концепция за мистериозната подреденост на психиката и света; и тази нова теория може би е по-подходяща за епоха, в която нашето повишено рационално съзнание жадува за научни хипотези, а не за митове. И все пак възприятието ни за съдбовност не ни е напуснало, както подсказва поучителната история по-горе, и следователно сега трябва да разгледаме трудната концепция за синхроничност, за да разберем как подхожда дълбочинната психология по този въпрос за съдбата.
Бих искала да започна с две истории. Първата е от доклада на д-р Герхард Адлер „Размисли върху „случайността“, „съдбата“ и синхроничността“. В тази статия д-р Адлер пише за мистериозното събитие, довело до срещата му с Юнг и последващото му обучение и работа като анализатор.

„Като млад се увличах по танците и особено по маскените балове, които бяха на мода в Берлин през двадесетте и началото на тридесетте години. Мисля, че точно през 1928 г. танцувах в продължение на две нощи без почти никакъв сън. На следващата сутрин, неделя, се чувствах доста изтощен. Така че никак не бях доволен, когато телефонно обаждане на приятел… ме събуди с покана за парти, което щеше да организира този следобед. Отказах, но в крайна сметка убедителността на моя приятел победи и аз отидох. Когато влязох в стаята, моето тогава набито око бе непосредствено привлечено от гледката на едно красиво момиче. Когато моят приятел ме представи на девойката, запознанството звучеше така: „Д-р Адлер – г-жа Адлер“. Такова нещо стряска човека; поне мен ме удари… Говорихме доста и двамата бяхме доста заинтересовани един от друг. Затова решихме да продължим разговора си някой следващ път. Срещнахме се отново, няколко пъти след това. Накратко, тази първа среща, макар и все още не между средни души, а само на хора с еднакво име, доведе до близко и много плодотворно приятелство. Но – и сега стигаме до същественото – както се оказа, моята съименница бе виждала Юнг и изглеждаше доста запленена от неговите идеи. Като истинска анима, тя разпали значително любопитство в мен относно този странен човек и неговата аналитична психология; дотогава много повече се интересувах от Фройд…
Ето как започна това“ – но какво е „това“?… Тук съдбата на двама души е дълбоко преплетена в сложен модел поради онова, което на обикновен език може да се нарече само случайна среща. Шанс, съдба, подхранване на вътрешна готовност за промяна и посока – как да ги разплетем? Във всеки случай тук може да различим „смислено съвпадение“ на вътрешна съдба и външни събития.“

Доктор Адлер цитира други лични примери за тази очевидна поява на таен модел в обикновения живот, където човек получава усещането, че „нещо“ функционира, оформяйки посоката, в която се развива индивидът. Човек често може да види важността на подобни събития само от дистанцията на отминалото време; и тези случки невинаги са толкова забележителни, колкото по-горната. Но „случайните“ срещи, които, подобно на deus ex machina на гръцкия театър, внезапно се появяват на пътя и предвещават криза или промяна от голямо значение за бъдещето, може да дойдат по начини, различни от срещите със значими хора. Понякога точната книга, буквално „паднала“ от рафта в библиотеката, или правилният филм, който човекът с неохота е гледал, заведен от приятели, или „случайното“ събитие, наблюдавано на улицата, или безупречният момент на злополука или болест, или дори привидно „лошото“ събитие като кражба, е възможно да хвърли зловещо смислена аура, защото съвпада с времето, когато настъпват вътрешни промени. В такива моменти индивидът по някакъв начин е по-възприемчив към символичното значение на видяното или преживяното. Събитието може да не означава нищо за другите, но за индивида, с когото резонира, то провокира силно усещане за протичане на нещо важно и то е трудно да бъде пренебрегнато. Чувала съм да го описват най-често като усещане за „съдба“, сякаш е достигната някаква възлова точка, изплува някакво предчувствие или интуиция, че приближава кръстопът. Въпреки че някои хора вероятно са по-чувствителни към подобни събития от други – може би е свързано с интуитивната функция, която е склонна да прави смислени връзки доста лесно – те в никакъв случай не се ограничават до хората, които се интересуват от езотерични изкуства или дълбочинна психология. Случват се на всеки и дори най-прозаичната душа, ако получи шанс, ще разкаже някоя и друга странна история. Тези „смислени съвпадения“ пораждат убеждение, че под привидния свят има някакъв друг, който се намесва, при подходящи случаи, с преживявания от съдбовен порядък…
Има и много хора на различни етапи на индивидуално изразяване; човек може да забележи активна Луна или квадратура Слънце-Уран, или Венера на медиум цели, но съвпадът Меркурий-Плутон никъде не е явен, нищо все още не произтича от Сатурн в осми дом, освен в неговата най-повърхностна форма, а съвпадът Марс-Уран в четвърти дом е напълно изчезнал. Обикновено именно тук живеят повечето от нас: в състояние на постепенна среща с все повече и повече от тази цялостна личност, която първо ни среща като „съдба“ във външния свят и едва късно, понякога със значителни усилия, като страни от самите нас – макар и не по-малко „съдбовни“. Една от по-интересните характеристики на аналитичната работа за астрологическото око е начинът, по който хората започват да изразяват все повече – а не по-малко – своите хороскопи, докато себеосъзнаването нараства. Далеч от „надхвърляне“ на рождената карта, индивидът сякаш започва да се чувства все по-удобно в нея; той и хороскопът започват да се напасват взаимно; и същевременно му е все по-комфортно със себе си като това, което представлява. Процесът, разбира се, е възможно да протече без никакви дискусии на астрологически теми, така че едва ли мога да бъда обвинявана, че съм „накарала“ моите анализанти да пасват на картите си, след като нерядко съм виждала хороскопите им едва след години в съвместна работа. По-конкретно, слънчевият знак е този, който изглежда човекът все повече „излъчва“, сякаш тази точка в хороскопа е преди всичко индивидът като „съд“ на Аз-а. Но ние не сме по-близо до отговора защо един човек избира да осъществи индивидуалното пътуване, а друг – не.
Друг проблем, възникващ във връзка с Аз-а и хороскопа, е въпросът, с който вече сме се сблъсквали много пъти: защо определена астрологическа конфигурация се проявява в един човек на едно ниво, а в друг на съвсем различно равнище? Някои неща в психиката без съмнение подлежат на вмешателство, но други не може да бъдат поправени; историята на случая, която следва накратко, е илюстрация на последното. Но сякаш, когато човек разглежда живота от по-широка перспектива, границите, които са дадени – независимо дали от Мойра, Провидението или Аз-а – са точно правилните, за да улеснят развитието на този индивид. Трудно е да се опише, освен ако човек не го е усетил; но фразата, която често съм чувала (и самата аз съм чувствала), е че човек не би променил нито един аспект от миналия си живот, защото по някакъв начин всичко е „паснало“ и е довело до настоящето и, отвъд сега, в бъдещето – отнася се и за „лошите“ или „нещастните“ парчета, за „грешките“, „грешните избори“, както и за „щастливите“ случаи и „правилните избори“. Това дълбоко субективно възприятие за „пасване“ не изглежда да е свързано с рождената карта; по-скоро човек го усеща за хороскопа, сякаш е картата, която би избрал, ако имаше възможност. Но диаграмата не описва толкова точни светски подробности като видовете синхронични събития, които видяхме в предходната глава. „Подредбите“, които животът предлага, са отразени по смисъл от хороскопа, но не и в детайли с оглед на осъществяването им. Още веднъж се срещаме с някакъв аспект на Аз-а, който е отвъд рождената карта.
Това, което изглежда като мрачното лице на Мойра от една гледна точка, се превръща в смислен замисъл от друга и изглежда не е дадено на всеки да го възприеме от последната перспектива. Вероятно не всеки има такава нужда; или може би всеки би могъл, но липсва възможност или тя е отказвана. Същото усещане за „пасване“ се появява, когато човек работи задълбочено със сънищата, понеже самите те са съотносими с него и му прилягат. Макар и отначало да изглежда, че те се разгръщат случайно или безсмислено, в крайна сметка разкриват забележителен ред и замисъл, където мотивите се срещат отново и отново, а теми, които изглежда са изчезнали преди месеци, изплуват отново в перфектно съпоставяне, отразявайки промените в съзнанието, настъпили междувременно. Те са текущ коментар на живота, докладван от „нещо“ отвътре. В тяхното заплитане неизбежно се усеща свръхчовешка артистичност. Като пише за спонтанните фантазни продукти на психиката – сънищата и „активното въображение“ – Юнг казва: