Войната не е с лице на жена. Последните свидетели

Описание

Преводите на двете произведения са направени – като задължително изискване на самата Алексиевич – според последните преработени и допълнени издания на събраните й съчинения, публикувани след 2010 г. Разликите с първите издания, съответно от 1983 г. и 1985 г., са съществени.

„Войната не е с лице на жена“ (1983)

На фронтовете на Великата отечествена война в съветската армия, в партизанските отряди и в нелегалната съпротива воюват повече от 1 милион жени. Те са на възраст между 15 и 30 години и са не само милосърдни сестри и лекари, както е било дотогава. Овладяват всички военни специалности – летци, танкисти, автоматчици, снайперисти, картечари…

Жените вече не само спасяват – те убиват!

В първата книга от цикъла за Великата утопия фронтовачките разказват за онази война, за която мъжете не са ни разказвали.Вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници, жените говорят за съвсем друго… За това колко е страшно да убиеш първия път… или да се върнеш след сражението на бойното поле.

Сред телата – всички толкова млади – на мъртви и ранени, разпиляни като картофи. И да жалиш за всички – и за немците, и за своите, руските войници.

За жените от фронта войната не свършва с Деня на победата. За тях кошмарът продължава и в мирно време. Крият военните си книжки, ордените си, раните – физически и душевни. Защото трябва отново да се научат да се усмихват, да ходят на високи токчета, да се омъжат. А мъжете лесно забравят своите бойни другари-жени. И с това им отнемат Победата, не я поделят с тях.

„Последните свидетели“ (1985)

Руснаци, белоруси, украинци, евреи, татари, латвийци, цигани, казахи, узбеки, арменци, таджики… Милиони съветски деца загиват по време на Великата отечествено война.

Затова и те трябва да говорят! Не само политиците, военните, историците… А най-безпомощните, но и най-безпристрастните участници..

В своето соло за детски глас Алексиевич събира спомените за войната на онези, които тогава са били 7-12 годишни. Видяна през детските очи тя е още по-ужасяващо страшна.

„Първите убити… видях убит кон… След това… убита жена… Това ме учуди. Аз си представях, че на война убиват само мъже“ – разказва вече порасналият Гена Юшкевич, журналист по професия. С годините трогателната детска наивност прераства в особена историческа отговорност, в чувство за мисия: „… ние сме последните. На тази черта… До този край… Ние сме последните свидетели. Нашето време свършва. Ние трябва да говорим… Нашите думи ще бъдат последни…“

Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“.