Дуински елегии – Райнер Мария Рилке

Описание

През юли 2014 г. “Издателска къща Гутенберг” публикува за първи път на български език „Дуински елегии” на прочутия австрийски поет Райнер Мария Рилке (1875-1926). Въпреки своя неголям обем тези десет поеми са едно от най-провокативните и сложни произведения в съвременната немска поезия. Преводът е дело на Димитрина Александрова и Николай Тодоров и се опитва да предаде не само нюансите на всяка идея и цялостния замисъл на поета, а и да запази оригиналната форма с нейните ритмични фигури и своеобразна пунктуация.
Сборникът „Дуински елегии” е написан след дълги години на духовни изпитания и относително мълчание. Той е равносметката на творческия път, извървян от Рилке след неговите „Нови стихотворения” (1907-1908), и в него поетическите идеи и възгледи на автора намират най-пълно отражение.
Търсейки израз на човешката духовна същност, Рилке се връща отново и отново към смисъла на човешкото съществувание и способностите на човека – това се вижда и в едно малко известно стихотворение, написано месец преди „Дуински елегии”:

[КОГАТО САМ ПОДАВАШ И УЛАВЯШ]

Когато сам подаваш и улавяш,
с умение – печелиш обичайното –;
но трябва ли да хванеш и най-слабо
подхвърлената топка от играча –
от своя вечен съиграч – тогава
към теб политва, в твойто същество,
с премерено движение, в арка
на Бога, като мост: и да се прави
това, тогава нужно е умение, –
не твое, на света. Но щом отвърнеш
с мощта и дързостта, и даже повече:
забравил мощ и дързост, ти отпървом
отвърнеш . . . . . (Тъй годината отново
запраща много птици в ново странство
над вечен океан и откъм стара
към млада топлина –), но издържиш ли
на риска, ти наистина играеш.
Не ти тежи да хвърляш, без умора
играеш. А ръцете ти накрая
запращат сред безкрая метеор.

Той говори за същите тези способности на човека да преодолява разстоянията и да преобразява без усилие, подобно на игра, „както годината подтиква птиците да отлетят”.
Рилке избира да говори за това, за което малцина се осмеляват, без то да бъде трагично или цинично, а тежестта му остава назад пред светлината на озарението.