Книгата с драконите

Описание

Публикувана в началото на ХХ век, книгата получава голямо признание както от родители, така и от деца. Някои от приказките са с място на развитие в съвременна ърбън Англия, докато други принадлежат към по-традиционната Драконова страна, обвита в мъгла и мрачна атмосфера. За днешните деца, потопени по същия начин в популярните романи на Джоан Роулинг и разказите за Artemis Fowl, „Книгата с драконите“ няма да е непозната територия.

В осемте отделни истории не всички дракони са огнедишащи чудовища. Някои от тях са с приятни човешки черти. Те имат чудесни различни характери, изяви и поведение. „Чичо Джеймс, или лилавият странник“ описва царство Ротундия, където обикновено малки създания като зайците например растат до огромни размери, докато слоновете остават миниатюрни! Читателят ще се чуди защо няма за домашен любимец слон с големината на малка плюшена играчка, а едно мексиканско декоративно кученце е с големината на катедрала. Ще открие най-сетне причината за вечно дъждовното и влажно време в Англия. Ами как да бъде иначе, когато кранът с надпис „Слънчево“ в залата, където се командва времето, е заял? „Книгата на зверовете“ е за магическа книга, която съживява своите илюстрирани същества в реалния свят в момента, когато страницата бъде отворена. „Дресьорите на дракони“ е фантастика за беден ковач, сина му и мистериозна тъмница. „Малкият крал Едмънд, или пещерите и базилискът“ е поучителен разказ за любопитни и любознателни хора, чиито навици ги водят до премеждия. По същия начин непокорните деца биват предупредени в „Леденият дракон, или прави каквото ти казват“ – строга приказка за две палави деца, които се озовават на Северния полюс в компанията на страхотно красив леден дракон.

Единственото съжаление на зрелия читател – на този, който е бил дете миналия век – би могло да бъде, че не е попаднал в този приказен свят тогава, когато е трябвало. Може би щяхме да сме по-жизнерадостни възрастни, ако като деца приказките на Едит Несбит ни бяха въвличали в чудатите си приключения. Всъщност тези приказки за деца са приказки за всички деца, т.е. и за онези, които са били деца. В тях има и много чувство за хумор. Как да отминеш без усмивка например твърдението на авторката, че „в света има две сили – силата на любовта и… силата на математиката“? Как не са се сетили учителите по математика да използват този съкрушителен аргумент пред отегчените детски физиономии?

Фокусът на писателката върху хуманността, състраданието, хумора и магическия свят на въображението прави „Книгата с драконите“ прекрасен подарък, който ще се пази от децата за години напред. Нейните ярки описания, интригуващ и лесен за възприемане стил, топлина и хумор я правят задължително четиво за всички възрасти.

Едит Несбит е родена на 15 август 1858 г. в Кенингтън, Англия, в богатото семейство на Джон Несбит и Сара Грийн. Като дете обича ездата, плуването и играта на пирати. От ранна възраст се увлича по литературата, а когато е на 15 години, са публикувани първите ѝ стихове. Известността ѝ идва с публикуването през 1899 г. на романа за деца „Историята на търсачите на съкровища“ от поредицата „Семейство Бастабъл“. С него поставя началото на модерната литература за деца, която е свързана с реалността на живота. Става световна знаменитост с романите си „Пет деца и То“ (1902), „Феникс и летящият килим“ (1904), „Историята на амулета“ (1906), „Децата от гарата“ (1906), „Омагьосаният замък“ (1907) и др. Произведенията ѝ са остроумни, живи и новаторски, с изискана фантазия и много любов към децата. Вдъхновението ѝ за писането на детски романи и приказки идва от общуването със собствените ѝ пет деца. Критиците твърдят, че тя е създателка на детската приключенска история такава, каквато я познаваме днес. В книгите си тя се обръща към света наоколо, към нещата такива, каквито са, но добавя магически предмети, а тази симбиоза между реално и нереално получава името „съвременна фантазия“. Изразът е наистина много сполучлив и вие можете да се убедите сами в това, защото приказките на Едит Несбит сякаш наистина са писани днес  и единственото, което липсва в тях, са днешните компютърни джаджи.

Авторката на биографията ѝ Ноел Стрийтфилд пише следното: „Тя е лаконична във фразата и притежава неподражаемия талант да предизвика появата на горещи летни дни в английската провинция“.

„Опасявам се, че това е много скучно, но вие знаете, че географията никога не е достатъчно забавна, и в крайна сметка трябва да ви дам малко информация, дори в една приказка – като лекарството на прах в конфитюра, за да можете да го преглътнете без мръщене.

И тъй, когато заостреното парче скала се врязало в облото парче земя, ударът бил толкова мощен, че новополученият пумпал започнал да кръжи във въздуха – който тъкмо започнал да си намира подходящото място като всички останали неща – обаче, по случайност, пумпалът забравил в каква посока трябва да се върти и се завъртял в обратната посока. Тогава центърът на гравитацията – огромен великан, който управлява цялата дейност – се събудил в центъра на Земята и започнал да мърмори.

– Побързай – казал той, – приземи се и застани на едно място, ако обичаш.

И така, облото парче земя, пронизано от островърхата скала, паднало в морето и върхът на скалата се забил в дупка в каменистото морско дъно, завъртяло се седем пъти около оста си в погрешната посока и полегнало на дъното. И това обло парче земя се превърнало след милиони години в кралството Ротундия.

Това е краят на урока по география. А сега малко естествена история, така че да не чувстваме, че си губим времето. Естествено, вследствие на това, че островът се е въртял в погрешната посока, когато на острова се появили животни, те започнали да растат със сбъркани размери. Както вече разбрахте, морското свинче било голямо колкото нашите слонове, а слоновете – малки сладки домашни любимци – били с размера на глупавите, малки черно-кафяви кутрета, които дамите понякога носят в маншона си. Зайците били с големината на нашите носорози и навсякъде в незастроените части на острова правели дупки, големи, колкото железопътни тунели. Съселът естествено бил най-големият от всички същества. Не мога да ви кажа колко е бил голям. Дори и да си представите слон, това няма да ви помогне изобщо. За щастие, имало само един съсел, а той постоянно спял. Иначе едва ли ротундците щяха да го изтърпят. Те му бяха построили къща, а това спестяваше разходите за духов оркестър, защото очевидно никой духов оркестър нямаше да бъде чуван, когато съселът говореше насън.

Мъжете, жените и децата на този чудесен остров си били съвсем нормални по размер, защото техните предци били дошли по тези места заедно със завоевателите дълго след като островът се установил и животните се населили по него.“