Монашески притчи – Иво Андрич

Описание

Сборникът „Монашески притчи” е част от идеята на сръбската фондация „Иво Андрич” да осветли по нов начин творчеството на нобелиста Иво Андрич, обединявайки неговите разкази по теми и мотиви.

Андрич има особен интерес към францисканските монаси, населили Босна в края на ХІІІ век, и още като млад автор се рови в летописите, хрониките, преписките на манастирите, дружи с монаси, слуша и записва техните разкази и анекдоти, от които по-късно ще се роди монашеският цикъл. „Сиромасите на Христа” обикалят боси неравните босненски пътища в препасани с връв хабити от грубо сукно, водят изпълнен с лишения живот в своите изложени на беди и заплахи манастири. Между тях има ентусиасти и мечтатели, рационални и мъдри духовници, намръщени и лукави борци за вярата, особняци и хитреци. Повечето без особено образование и големи теологични познания, те са простодушни и набожни, силни и изобретателни в борбата за защита на своята вяра и от турците, когато ги нападат, и от Ватикана, когато са въдворявани в послушание.

Незабравим в този цикъл остава образът на фра Марко – монах простодушен, инатлия, бързорек и неук, но благороден, чувствителен, чист и великодушен, неспокоен мислител по свой си начин. „Този обичаше манастира като душата си. Да се знае” – казва след смъртта му един стар монах. „Около всяка негова дума витаеше и една особена нотка, нещо като звуков ореол, какъвто няма в говора на другите хора, и оставаше да се рее във въздуха и да трепти и тогава, когато изговорената реч се бе угасила. Затова и всяка негова дума казваше повече от онова, което в обикновения говор значи” – казва Андрич за един от най-интересните и живописни герои на „Монашески притчи” – фра Петър. Монах – философ, съчетал у себе си светското и духовното. Перфектен познавач на турския език; разумен, търпелив и вещ преговарящ, фра Петър е за Андрич онзи представител на човешкия род, който се отличава със способността ведро да се смее и мъдро да говори… И така, образ след образ и история след история разкриват свят интригуващ, необичаен, странен…

Иво Андрич е роден в с. Долац край Травник (Босна и Херцеговина) през 1892 г. Завършва гимназия в Сараево (1914). Започва да следва във Философския факултет на Кралския университет в Загреб, а по-късно се прехвърля във философския факултет на Ягелонския университет в Краков. Защитава докторат по философия в Грац през 1924 г. През 1926 г. става член на Сръбската академия на науките и изкуствата. Заради участие в национално¬освободителното движение „Млада Босна“ по време на Първата световна война, е затварян и интерниран. През юни 1914 г. в Загреб излиза антологията „Млада хърватска лирика“ – издание на Дружеството на хърватските книжовници, в която на първо място е представен Иво Андрич. През 1918 г. е публикуван негов сборник със стихове „Ех Роnto“, а през 1920 г. излиза от печат „Пътят на Алия Джерзелез“. От 1921 до 1941 г. е дипломат в Рим, Букурещ, Марсилия, Мадрид, Женева и Берлин. По време на войната живее в усамотение в Белград, където пише трите си романа „Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“ и „Госпожицата“, които излизат през 1945 г. След Втората световна война е професионален писател в Белград и се радва на най-високо национално и международно признание. През 1961 г. му е присъдена Нобелова награда за литература, която е първата Нобелова награда на Балканите. Умира през 1975 г.