Не си отивам кротък – в търсене на неизгубеното време

Поезията на Валери Вергилов в Не си отивам кротък е не само преобърната метафизика на словото, тя е и разчленен на несъставни части език, и овална изящност, откъртена от самотно сражаващата се душа на своя автор. Скъп ми е, мил ми е и знам колко трудно се надживява (ако въобще е възможно) орисията на клетките, събрани в тленно тяло и споени с временните енергии на душа, дух и нагон. Стиховете са възторжено-тъжни философски песни, изваяни с вещина. Мъдри са и дълбоки, тътнат като прииждаща вода с бучащия си ритъм от думи и рими. Разтърсваща поезия! Напомня ми на Уитман, Пенчо Славейков и Елиът. Родее се с тях. Не преувеличавам. Просто прочетете! Те са само тридесет и едно стихотворения, колкото са дните на януари или на октомври, да речем. И не пропускайте Арчар (той е на Дунава), Хороскопскарапсодия (за любителите на хороскопи), Ден на напразно загиналите (за патетичните)… Прочее нищо не пропускайте, за да се убедите, че не греша. Непреходността на подобна поезия е очевидна, безпокойството да обичаш до смърт и да си отидеш от този свят в търсене на неизгубеното е възхитително.

Късната книга на Валери ме накара още да се запитам: накъде ли сме тръгнали с тая кръв северозападна? Нашият островърх триъгълник – Арчар, Лом и Ружинци – е с основа, полегнала върху пищяла на Дунава и виси сплескан наобратно. Вписан е той в Божията сфера, чийто край се не види, пък центърът й бил навсякъде. Залъгваме се, подлъгани, че уж е умопостижима, преповтаряме се в поредните човешки траектории с вродената потребност да преплитаме думи и смисъл. Вероятно и неизбежно ще се върнем в центъра и центробежно ще изхвърчим без спомени по „суетата за безсмъртие“.
Емил Андреев